Мълчанието в литературата – форми, употреби и функционалност

     876218_375_282_4x3
 
 
                                                          „Словотворчество есть взрыв языкового молчания,
                                                            глухонемых пластов языка.”
                                                                      /Велимир Хлебников, Наша основа/
 

Една от „невидимите” пресечни точки в работата на Никола Георгиев и Радосвет Коларов е интересът на двамата литературоведи към онези атипични, отвъдлитературни и често оставащи в сянка места, които прибавят нови смисли и предоставят допълнителни репрезентативни възможности на литературния текст. Търсенията, мненията и съмненията на съвременните литературоведи отдавна са ги принудили да разширят обхвата на своя обект на изследване и постепенно да преодолеят тясното разбиране за понятието литература. Този обрат става оправдан с усилията на авторите на художествени произведения непрекъснато да експериментират, да надскачат и да излизат от границите на традиционното схващане за литературна творба. Именно поради това може да се каже, че литературата говори на литературоведа не само с това, което казва, но и с това, за което мълчи. При това литературата мълчи по различни начини и те заслужават да бъдат изследвани, за да се разкрие репрезентативният потенциал на това мълчание.

Преди всичко мълчанието следва да се разглежда като един от способите на литературата да излезе от самата себе си, то е в някаква степен противоположно на литературата, доколкото тя използва изобразителните възможности на езика, а мълчанието е именно липса или отказ от език. В същото време обаче мълчанието също е вид репрезентация със свои специфични смисли и методи на въздействие. Затова и говоренето за мълчанието в литературата е опит да се говори за литературата през нейните пролуки и обрати, през онези несвойствени за нея места, които в същото време я обогатяват и могат да дадат един по-различен и неочакван поглед към възможностите на фикционалния образ.

Настоящият текст ще се интересува не толкова от мълчанието като събитие, а по-скоро от скритите гласове и значения зад него, от способността му да произвежда смисли и по този начин като че ли да „разширява” и обогатява литературния текст. Мълчанието следователно би трябвало да се разбира в един по-широк контекст – не само като липса или отказ от нарация, но и като различни форми на ретардация, прекъсване, заместване или „спъване” на наратива. Именно тези индиректни форми на мълчание носят в себе си допълнителен репрезентативен потенциал и разширяват възможностите за естетическо въздействие на литературния текст.

Примери за подобни употреби на мълчанието могат да бъдат открити в  голяма част от модернистичните проекти – руските футуристи изобретяват заумен език, посредством който, по думите на Велимир Хлебников, се опитват да противодействат на „глухонемите пластове” на езика; сюрреалистите създават автоматичното писане, под „диктовката на ума” с цел да достигнат до подсъзнанието на твореца и така на практика да дадат пряк достъп чрез средствата на изкуството до „мълчаливата” зона в човешкото съзнание; абсурдистите  използват техники като нонсенса, повторението и сатирата, за да внушат бесзмислието на човешкото съществуване и невъзможността за разбиране и комуникация между хората. Всички тези литературни направления са пример за опита на творците да дискредитират литературния текст, да оспорят общоприетите схващания за творбата, да укажат недостига на езика и на традиционните методи на репрезентация. Техните произведения целят да се оголи мълчанието вътре в самия език, да се изпитат неговите предели и да се изследват границите му. Именно поради това модернистичните направления са изключително интересни като обект на изследване, понеже те демонстрират как езикът мълчи в самата си сърцевина.

Настоящият текст носи пълното съзнание за теоретичната уязвимост на метафората на мълчанието, съчетаваща в себе си толкова разнообразни форми на „мълчание“, които трудно биха могли да бъдат удържани под един общ знаменател. Залогът на подобен експеримент обаче се крие във възможността да се мислят приликите и близостта между онези по-особени, „мълчаливи” места в литературата, които работят наравно с езика, за да дадат достъп до смислите на творбата и да ги допълнят по начини, които езикът понякога не умее. Целта на подобен проект е да придвижи мисълта към нови варианти на мислене за литературата и нейните ресурси, да разшири хоризонтите й на естетическо въздействие и да осмисли сенчестите зони, които я конституират наравно с езика.

„Вик и мълчание” в литературната творба

Как българското литературознание говори за мълчанието в литературата? В статията си Вик и мълчание в лириката на Ботев[1] Никола Георгиев разглежда смисъла на мълчанието в поезията на един от най-представителните български поети. Като революционер и романтик Ботев влага в мълчанието съвсем различен смисъл спрямо примиренческите употреби на символистите. Никола Георгиев посочва две основни употреби на мълчанието при Ботев. От една страна, то е негативно натоварено и е знак за робско примирение, за невъзможност да артикулираш собствените си идеали и стремежи. Мълчанието е представено като враждебно на човека и изразява неговата безпомощност пред произволията на поробителя. Докато езикът в лириката на Ботев е мощно средство за съпротива, мълчанието е белег на страха и робската психика[2].

Другият широко разпространен аспект на мълчанието в творчеството на българския поет е апосиопезата. Тук вече мълчанието не е отказ от говорене поради безсилие и неверие в способностите на езика, а по-скоро цели да обуздае силния порив на емоциите, които владеят лирическия герой. Мълчанието оголва интензивността на преживяванията и служи за успокояване, за справяне с напиращия емоционален словесен поток. То е индикатор за силата на чувството, емоционалното внушение на текста градира постепенно, за да достигне кулминацията си в … замълчаването и да продължи отново. В този смисъл мълчанието се оказва по-изразително дори от самия език, то компенсира недостига на думите и сгъстява експресивната сила на лирическия глас. Представените накратко тук употреби на мълчанието издават значимостта му в поезията на един от най-видните български поети и дават основание на Никола Георгиев да заяви, че „…комай нямаме друг поет, у когото замълчаването и премълчаването да участват така решаващо в смисловото единство на творенията му – от където пък следва, че прочитът и интерпретацията на тези творения заплашва да остане особено ограничен, ако се задържи само на равнището на казаното.”[3]

Осмислените в текста на Никола Георгиев форми на мълчание дават добра представа за възможността на литературоведа да изследва мълчанието като извлича от него определени гласове и смисли[4]. Основният въпрос обаче е кое прави мълчанието ключов фактор в разбирането на един литературен текст. В чисто теоретичен план мълчанието може да се разглежда като поле на потенциалността в литературата. Преди всичко следва да се отбележи, че всеки фикционален образ съдържа в себе си празни или, с други думи, мълчаливи полета, които са част от собственото му „тяло”. Тези полета са необходими за непрестанните трансформации, които протичат в образа и които го конституират като активен процес на непрестанно домогване към формa в полето на въображението. Образите, които литературният текст поражда, не са статични, те нямат твърди физически характеристики, както образите на живописта или скулптурата например и именно затова са много по-свободни и гъвкави по природа.

В Актът на четенето[5] Изер говори за празните полета /blanks/, които всеки читател запълва в хода на четенето, компенсирайки липсващите в текста връзки. Именно прекъснатостта, присъща на езика и образите, дава възможност на читателя да използва въображението си, за да запълни съществуващите в текста празни места. За творбата еднакво важни са както текстът, така и мълчаливите полета в него, доколкото те пораждат нови смисли и задвижват въображението на читателя. Оттук и мълчанието в литературата е функция на нейните изобразителни стратегии, на възможностите й за активизиране на значения. Като поле за работа на въображението обаче, мълчанието не е празно място. Дори напротив, то е пространство на обилие от значения и смисли, които могат да бъдат актуализирани в хода на четенето и с които читателят може да извършва различни операции. Мълчанието на практика няма за цел да подкопае наратива или да го дискредитира, а да го накара да набъбне откъм възможности и смисли, които не са пряко съобщени в текста, но са заложени в него като потенция. В този смисъл мълчанието е заредено с изобилие от значения, то е многозначно, но по начин различен от езика. Мълчанието едновременно прекъсва и допълва текста, то е друг вид език, език с обратен знак или още по-точно казано, липса на език, която говори. Какво ни казва обаче мълчанието в литературата?

Отново в Актът на четенето Изер припомня мисълта на Арнолд Бенет, че не може да се сложи целият герой в книга. Действително част от героя, но, нека добавим, и от образа изобщо, винаги остава отвъд текста – в съзнанието на читателя. Именно тази интерактивност между текст и читателско съзнание позволява на мълчаливите полета в литературата да оживяват, да придобиват смисъл и плътност в хода на четенето. Фикционалните образи не са налични в самия текст, те възникват в пролуките на литературата, в момента, когато думите започнат да стимулират въображението и да го подтикват да запълва мълчаливите пространства. Другояче казано, думите трябва да се оттеглят в сянка и съзнанието да се дистанцира от тях, за да ги осъзнае и преработи и едва тогава може да се появи образ. Точно затова литературата има нужда от мълчание, което да й осигури необходимото място за работа на въображението при конструирането на фикционалните образи. В този смисъл оставянето на мълчаливи полета в творбата е покана, отправена от автора към въображението на читателя. Така според Изер празните места в текста са ключови за осигуряването на континуалност при четенето. По някакъв парадоксален начин без прекъснатостта на текста той непрекъснато би прекъсвал[6]. Нека да видим как това работи в самата литература.

Изключително интересен пример за употреба на мълчание срещаме в романа Животът и мненията на Тристрам Шенди, джентълмен (1759-1767). В него авторът – Лорънс Стърн – използва най-различни методи за постигане на сатиричен ефект с цел пародия на традиционната форма на романа. Един от тях е оставянето на празна бяла страница (том 6, глава 38), на която читателят е подканен да нарисува сам портрета на една от героините, вдовицата Уадман. Този жест на целенасочено вмъкване на мълчанието посред литературния текст изразява пряко авторовата интенция – да въвлече читателя в процеса на конструиране на фикционалния образ, да му осигури пространство, в което да отвори работа за неговото въображение и да го направи съпричастен към изграждането на фикционалния свят. Аналогична функция имат липсващите глави, оцветената в черно страница или многобройните тирета, заместващи отделни думи. Посредством тези авторски трикове наративът непрекъснато бива дискредитиран, подкопаван и иронизиран, оголвайки фикционалността на литературата и боравейки умело с възможността за добавяне на допълнителни смисли посредством употребата на различни варианти на мълчание. На практика на празната страница на Стърн, на мястото на липсващия портрет на вдовицата Уадман, се съдържат неизброим брой потенциални портрети, които читателят може да конструира в съзнанието си. По този начин празната страница всъщност не е празна и това, което тя съдържа в себе си, е образ в потенция. Този образ е продукт на въображението на читателя и може да се развие като придобие определени очертания и се визуализира или като продължи да осцилира между различни варианти, без да приеме някаква конкретна форма.

Ако трябва обаче да отидем по-далеч от теорията на Изер за празните места в текста, то можем да кажем, че те съществуват не само между отделните думи, а и вътре в самите тях. Думите изразяват смисли, но също премълчават, таят или изопачават, те не представят директно всичко, което творбата може да открие пред читателя в хода на неговото четене. Казано по друг начин, не всичко може да бъде предадено с думи, част от смисъла остава винаги неизказан и за този недостиг на езика говорят по един или друг начин много от писателите. Дори виртуозно боравещите с думите автори не винаги успяват да изразят това, което искат и признават безсилието си пред езика. Именно тогава започват най-различни експерименти с възможностите за изразяване, които се опитват да преодолеят дефицитите на езика и да изпробват неговите граници. Мечтата на Флобер да създаде „книга за нищото, която се държи на самата себе си от вътрешните сили на стила си”[7] е израз именно на това желание на автора да постигне пълна свобода при конструирането на фикционалния свят.

Колебание и мълчание

Именно във връзка с проблема за свободата в литературата можем да се обърнем към текста на Радосвет Коларов Теоретическо отклонение за колебанието, публикуван в книгата му Повторение и сътворение: поетика на автотекстуалноста. Там авторът теоретизира смисъла на колебанието като психологическо състояние и твърди, че „самото условие на колебанието е възможност на индивида да манифестира своята свободна воля, избирайки между различни алтернативи”[8]. По-конкретно, текстът разглежда колебанието като специфично, междинно състояние, в което човек все още не е направил своя избор и поради това притежава всички възможни избори. Бихме могли да кажем, че в този свой аспект колебанието се доближава значително до функциите на мълчанието в литературата. На практика мълчанието предоставя на читателя различни възможности, които работят едновременно, без да има нужда в този момент интрепретацията да бъде сведена до един единствен избор. Това има предвид и Сюзан Зонтаг, когато в статията си Естетика на мълчанието твърди, че „мълчанието поддържа нещата отворени[9].

Пример за едновременността на различните възможности за избор е антиутопията, станала популярна като средство за „мълчалива” критика на различни социални и политически проблеми чрез метафоричното изобразяване на феномени от реалния живот. Това, което там не може да бъде директно казано поради страх от наказание, бива представено иносказателно, така че да бъдат избегнати репресиите на властта. По този начин „мълчаливият” пласт на творбата присъства успоредно с официалния текст и бива удържан в хода на четенето като постоянна алтернатива на фикционалния свят. На практика антиутопията разиграва идеята за литературата като форма на свобода и като възможност да откриеш и активизираш онези невидими пластове, които присъстват индиректно в литературния текст.

Всичко казано дотук представя мълчанието като важен аспект на литературата, което дава основание на автори като Сюзан Зонтаг да твърдят, че най-ценното изкуство на съвремеността представлява движение към мълчание[10]. Макар на пръв поглед да изглежда, че мълчанието стои извън самата литература и я дискредитира, на практика то е важна част от нейните ресурси и методи за въздействие. Ето защо осмислянето и анализирането му е важна част от работата на литературоведа, целящ да изследва цялостно и всеобхватно литературния текст.

Безспорно основното изобразително средство в литературата – това, посредством което тя гради своите фикционални светове, постига своите внушения и предава своите смисли, е езикът. Останалото, както казва Хамлет[11], е мълчание.

 /Текстът е четен на националната конференция „Изплъзващият се предмет на литературознанието. Невидимата школа: Мирослав Янакиев, Никола Георгиев, Радосвет Коларов“, Софийски университет „Свети Климент Охридски“, 27-30 ноември 2012 г./

Библиография:

 1. Георгиев, Никола, „Вик и мълчание в лириката на Ботев” в: Почит и прочити. Литературознание на неограничените възможности, Велико Търново:  Слово,  2003г, 79-108

2. Зонтаг, Сюзън, Естетика на мълчанието, част I, http://www.librev.com/index.php/–/412–i

3. Коларов, Радосвет, „Теоретическо отклонение за колебанието” в: Повторение и сътворение: поетика на автотекстуалността, София: Просвета, 2009, 76-85

4. Хлебников, Велимир, Наша основа, http://rvb.ru/hlebnikov/tekst/06teor/268.ht

5. Iser, Volfgang, The Act of Reading. A Theory of Aesthetic Response,  London and Henley: Routledge and Kegan Paul, 1978

6. Sterne, Laurence, The Life and Opinions of Tristram Shandy, Gentlemen, http://community.middlebury.edu/~harris/shandy.pdf


[1] Георгиев, Никола, “Вик и мълчание в лириката на Ботев”, Почит и прочити. Литературознание на неограничените възможности, Велико Търново: Слово, 2003, 79-108.

[2] Георгиев, „Вик и мълчание“, 80: „За нея езикът е силно и достойно средство по мярата на силния и достоен човек, който го говори. Безсилието на езика не идва отвътре, от собствените му ограничения – то може да дойде само отвън, от извънезиковите ограничения върху човеците да говорят и да се чуват. Едно бъдещо изследване на отношенията на българската литература към езика вероятно ще постави Ботев в точката на връхния лингвоекспресивен напор“

[3] Георгиев, „Вик и мълчание“, 79

[4] Георгиев, „Вик и мълчание“, 85 „…след като част от природата на литературната творба е в мълчанието, една от професионалните задачи на литературознанието е да очертава границите и общата смислова стойност на премълчаното. Мълчанието подобно на говора в литературната творба има художествено специфичен пораждащ механизъм и смисъл. То се поражда от контрастни и взаимно допълващи се сили, които идват от много равнища, които са очебийни или по-трудно забележими.”

[5] Iser, Volfgang, The Act of Reading. A Theory of Aesthetic Response, London and Henley: Routledge and Kegan Paul, 1978, 186

[6] Iser, Volfgang, „The Act of Reading“, 186: „The greater the number of blanks, the greater will be the number of different images built up by the reader, for, as has been pointed out by Sartre, images cannot be synthetized into a sequence, but one must continually abandon an image the moment one is forced by circumstances to produce a new one.13 We react to an image by building another more comprehensive image. In this process lies the aesthetic relevance of the blank. By suspending good continuation it plays a vital role in image-building, which derives its intensity from the fact that images are formed and must then be abandoned. In this sense, one might say that the blanks give rise to images of the first and second degree. Second degree images are those in which we react to the images we have formed.“

[7] В писмо до Луис Клоде, 1852 г.

[8] Коларов, Радосвет, „Теоретическо отклонение за колебанието”, Повторение и сътворение: поетика на автотекстуалността, София: Просвета, 2009, 78

[9] Зонтаг, Сюзън, Естетика на мълчанието, част I, http://www.librev.com/index.php/–/412–i:

[10] Зонтаг, Сюзън, „Естетика на мълчанието“, част I: „Образцовият избор на мълчанието от страна на модерния артист често бива довеждан до тази точка на окончателно опростяване, така че той буквално замълчава. В по-типичния случай той продължава да говори, но по начин, който публиката му не може да чуе. Най-ценното изкуство в наше време е било възприемано от публиките като движение към мълчанието (или неразбираемостта, или невидимостта и недоловимостта), като отрицание на компетентността на артиста, на неговото отговорно чувство за призвание – и следователно като агресия срещу тях.”

[11] Шекспир, Уилям, „Хамлет“, прев. Ал. Шурбанов, Великите трагедии, София: Изток-Запад, 2012

Advertisements
Публикувано на A room of one's own и тагнато. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s