Пътуване

memory-suitcase-by-yuval-yairi-2

Когато тръгвам на път
винаги вземам със себе си
мечтите,
надеждите,
спомените,
предишните гледки,
прочетените книги,
неказаните думи…
А на дъното на куфара –
предстоящата смърт.
Така всичко останало има
стабилна основа
и ясно бъдеще.

Posted in Uncategorized | Вашият коментар

Резонанс

cute-little-girl-hd-widescreen-wallpapers

По пътеките на миналото
напредвам на обратно.
На път за вкъщи
стъпвам в стъпките
на малкото момиченце,
което бях.
И все повече
наближавам
себе си.

Posted in Безсъници | Tagged | Вашият коментар

Среща

4_1265101337

В очакването винаги
има двама души.
Два края,
които вървят един към друг
и скъсяват нишката
на времето.
В очакването
има всички цветове на есента.
Обрати на логиката.
И точно толкова трепет,
колкото да преобрази света
завинаги.

Posted in Безсъници | Tagged | Вашият коментар

Когато тишините ни се разминават

DSC_20100926_083151A

Какво мога да имам аз
посред цялото това нямане на светове,
на думи
и на равновесия?

Дори и да рисувам
слънца с тебешир
по тъмните ъгли
на времето,
едва ли ще надвия мрака им…

И колко
бъдеще остава още
недоизмечтано,
когато това,
което се случва,
е тук
и винаги,
и само настоящето.

 

 

Posted in Безсъници | Tagged | Вашият коментар

Завоите на сърцето

timthumb.php

Завоите на сърцето –
кратко протягане
между два дни,
в които някой се завръща,
а друг си отива.
Завинаги.
Както може само смъртта.

Posted in Безсъници | Tagged | Вашият коментар

Понякога

fd877ce9ba62fbc1cb109f7969355c1d_1318500917

Понякога светът е твърде тежък
под напора на всичко изживяно.
Тогава става трудно, много трудно
да носим дните, бездните, тъгите си…
В такива дни
от нишките на неизвестното
постиламе пътеки
и знаем, че с такава тежест,
ако добавим само
дори една любов, една въздишка,
товарът прекомерно натежава.
И казвам ви,
тогава вече
светът не е за носене,
не е за носене…

Posted in Безсъници | Tagged | Вашият коментар

Мьобиус

20090525-_dsc2547

Понякога магията изчезва –

като стъпки на любим зад ъгъла.

Понякога всичко е кратко –

като премигване на клепачите.

Като мига,

от двете страни на който

стоят два свята,

далечни колкото теб и мен.

Колкото двете лица

на тази любов,

не смееща да затвори очи,

за да не се събуди

в друг сън.

Posted in Безсъници | Tagged | Вашият коментар